„Гладът на душата“ на Мария Василева с награда от Националния литературен конкурс  „Петя Дубарова“

На 10 май се състоя заключителният етап на 27-то издание на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“, който е част от Националния календар за извънучилищна дейност към МОН. В престижната литературна надпревара се включиха творбите на 150 участници от цялата страна в разделите поезия и проза. Единадесетокласничката от ППМГ „Акад. проф. д-р Асен Златаров“ Мария Василева получи поощрителна награда в категория „Проза“ за своя разказ „Гладът на душата“, който ще бъде публикуван в ежегодния сборник „Петя – пристан зелен“ на електронен и хартиен вариант.

Само преди месец Мария, която е и сценарист в „Подкастът на ППМГ“, грабна второто място за разказа си „Орех“ в Националния литературен конкурс „Стамен Панчев“.

„Оскарите“ за млада литература бяха журирани анонимно от литературния  критик проф. Милена Кирова и творците Кристин Димитрова, Диана Петрова, Янчо Чолаков и Мартин Колев, като разсекретяването на пликовете с имената на наградените се състоя на 25 април – рождения ден на поетесата Петя Дубарова.

Гладът на душата

На ледената пързалка всичко се случва с причина. Всяко движение трябва да е направено с хирургическа точност. Нямаш право на грешки. Параболата, по която се движи малката черна шайба, е изчислена предварително и един грешен замах може да провали сезона за българския отбор. Ангел знае това и се прицелва старателно. Продължителните тренировки от сутрин до вечер, товарът на предпазната екипировка и привидната безопасност на финия лед, по който гигантите се пързалят, си казват думата. Въпреки това силите на Ангел са като чувал с пясък. Удряш го с бухалки и тъкмо когато си помислиш, че песъчинки повече няма, ще се намерят няколко да паднат. Напук.

 Момчето замахна със стика и изпрати шайбата към противниковата врата. Тя нарочно се плъзгаше по пързалката със скоростта на отегчена костенурка. Публиката се беше сгушила и смирено чакаше.

„1,2,3… и ето, че спортистът от отбора на „Черно море“ вкара… гоооол!!! Победа за България!!! „С 30 на 29 България победи Германия в тазгодишните полуфинали“ – провъзгласи коментиращият мача от кабинката си. Българската публика скочи и еуфорична вълна заля залата. Всеки се прегръщаше с всеки.

Българските играчи победоносно развяваха стикове и кръжаха по пързалката. Животът на тези момчета беше една постоянна тренировка, която най-накрая се отплащаше. Мисълта за предстоящите финали ги караше да се разгарят като току-що заредена печка с дърва.

Изведнъж в залата се възнесе трясък. Еуфорията беше заменена от ступор. Ангел лежеше проснат на леда. От внушителната му осанка, алените бузи и свирепите котешки очи бяха останали само тежката екипировка и шлемът.

Той се събуди в една бездушна, но тиктакаща стая едва няколко мига след това, но за всички останали се бяха изтърколили цели три дена. Екраните, които отчитаха Бог знае какво, писукаха на интервали. Само звукът можеше да те накара да полудееш. Какво се случи след мача? Младежът нямаше адекватен спомен. Отговор на въпроса той получи, когато доктор Ставлински влезе през вратата като природно бедствие. Всъщност тук по-правилно е да се каже, че докторът влезе с вратата. Верен на себе си, започна да говори по същество:

– Ангел, нали така?

– Да, това съм аз. А Вие сте?

– Д-р Стоил Ставлински, старши завеждащ отделението на болница „Нова Надежда“. Специалист по редки генетични изменения. Хубаво име. Ангел. Бих казал съдбоносно.

– Благодаря Ви!

– Както и да е, аз не вярвам в съдбата.

Ангел се стъписа. Усети болничната миризма и потръпна, ръцете му се накокошиниха.

– Наследил си една доста интересна болест. Прецедент в България. Носиш ген, който ще накара костите ти да пораснат още повече. На практика те няма да спрат да растат. Както сам можеш да се досетиш, това е непосилно за организма ти. Кожата ти не е толкова гъвкава, за да покрие тези кости. Ще израстат толкова, че ще ти пречат да се движиш. Това, което трябва да знаеш, е,  че болестта обича да… властва.

Ангел слушаше, но му се искаше да е глух, за да не чува тази уродлива присъда.

– Единственото ти спасение е птицата Сивушка. Ако я уловиш и изядеш, ще се излекуваш. Ако не я изядеш цялата сам обаче няма да оздравееш – каза докторът преди да напусне стаята.

Ангел беше ужасен. Най – напред си представи здравото си тяло – здравия гръб, който се беше старал да оформи през последните месеци, коремните мускули, които поддържаше с 10 серии от 100 коремни преси и краката – масивни стълбове, които го бяха крепили през целия му живот. Сега видя как тялото му атрофира. Видя възлите на коварната болест да се омотават около него като змии и се почувства погнусен.  Черната желязна инвалидна количка се пръкна в съзнанието му и го осакати още преди болестта. “Човек, каквото сам си направи, друг не може да му го стори“ гласи една популярна наша поговорка. В своето съзнание той сложи край на всичките си мечти. Така вълнуващият финал на световното първенство по хокей му се струваше също толкова непостижим, както опитът да върне времето назад. Ангел се барикадира. Не успя да възприеме, че колелото на живота се върти. Ако в понеделник си на върха на планината, то във вторник несъмнено ще ти се наложи да слезеш в падината.

Искаше да свали тялото си и да го замени с друго. Изкуши се да изтръгне душата си от дълбините на физическото му, съществуващо тук и сега тяло и да го зареже завинаги (може би). Осъзна че тленната обвивка ще му служи само временно.

Колкото до птицата, бяха останали само няколко екземпляра от този вид и не бяха виждани от много време насам. Шансът да ги видиш изобщо е по-малко от нищожен.

– Бате, бате, виж какво нарисувах! Това сме аз, мама и тати – сочеше едно детенце от съседното легло към една невзрачна салфетка, останала от поднесената по-рано закуска.

Ангел насочи погледа си по посока на рисунката и едва се усмихна.  

– Чудесна е – насили се да каже. Забеляза, че детето имаше големи очи, жадни за…за онова, което жадуваха едни детски очи. Подобният на рампа нос го караше да се концентрира върху несъразмерно голямата му уста.  Това не беше обикновена уста. Такава челюст имаха само децата, страдащи от модерната болест на глада. Колкото и храна да приемаха на ден, те все бяха гладни. Обикновено да се разболееш от глад означава да те ударят с канска сила. Това, което никой медик не знаеше, е, че гладът не е само онова физическо чувство. Някои хора имаха освирепели от глад души.

– Бате, ти знаеш ли че те са отишли да опитомяват вълци в Африка! Аз ги чакам да се върнат всеки момент. Тя леля Соня казва да не ги чакам, но знам, че ще се върнат. Тя често бърка, като казва такива неща, ама какво да правя. Човешко е да се греши, Божествено е да се прощава.

– Ти пък откъде ги знаеш тези работи? Къде е леля ти Соня?

Детето изхвърли следните думи от устата си заедно с едно кълбо от срам:

– Тя си има работа сега. Каза да стоя тук и да я чакам. Ще ходи при новите ми мама и тати да ги моли да ме вземат както бяха обещали.

– Ама как така? Те няма ли да те вземат и без това? – изстреля гневно Ангел.

Явно Саша, така се представи малкият, беше сирак.

– Щяха, но чичо Стоил беше на смяна да кара колата и както се возехме изведнъж полетяхме в канавката. Беше много страшно, но аз не се уплаших.  Спокойно, не се сърдя на чичо Стоил, той винаги говори забавни неща и ходи странно. Никой не може да ходи така като него.

– Нима? Аз мога да тичам по леда. Надали чичо ти може това!

– Значи знаеш какво пие той? И ти ли пиеш същото? Той пие всеки ден нещо и става все по-забавен и ходи като акробат в цирка. Леля Соня ми каза, че като порасна ще разбера.

– Леля ти Соня е права – отчаяно призна младежът.

Ангел погледна малкото момченце и се отврати от действителността. За пияния чичо Стоил не искаше  да мисли.

Следобедът, в който Ангел беше свободен да се прибере у дома, дойде. Въодушевен той нахвърля багажа си в един сак, изми лицето си и тъкмо да си тръгне, когато в стаята влезе Саша. Изпробваха някакво ново лечение върху него през последния месец, ала уви, устата му беше все така грамадна. А и никой не виждаше измъчената му от глад душа.

– Бате, ама ти тръгваш ли си? – попита ококорено детето.

– Да. Време ми е да си ходя – изпъчи се 18-годишният.

– А ще идваш ли да ме виждаш? Ще ми е скучно без теб. Ще ми липсваш…

– Разбира се, че ще идвам – сконфузено отговори Ангел. – Бъди сигурен в това.

Двамата се прегърнаха и се разделиха по братски.

Радостен, Ангел се прибра вкъщи, където го чакаха неговите загрижени родители. Целият ден мина бързо и той неусетно се озова в леглото, където клепачите покриха очите му като кадифени завеси още преди да се е завил с мекото си одеяло. Въпреки това умът му остана да работи. „Какво ли прави Саша сега? Дали е ял?“

Подобни мисли се завъртяха из съзнанието на Ангел и опустошиха съня му като тайфун. Скоро Земята довърши обиколката около оста си и Слънцето отново се показа на хоризонта. Ангел не беше заспивал.

През идните седмици той се събуждаше и лежеше по цял ден. Свирепата му амбиция и несломим дух бяха прегазени от танк, управляван от отчаяние. Паралелно с това клонкогенията – така се казваше неговата болест, не си мълчеше. Ангел усещаше разни пукания по своите кости, чукане и скърцане, но ги приписваше на променливото време. „Все пак сезоните се сменят и това оказва влияние“ –  самозаблуждаваше се той.

Един ден се престраши да излезе от вкъщи. Вятърът го отвя в болница „Нова Надежда“. Неволно дочу разговор между двама стажанти там:

– Бедничкият. Светът е жесток – каза единият.

– Не разбирам защо приемните родители не искат да поемат отговорност. Да, гладни не се гледат току тъй, но това ли е причината да се откажеш от детето, което си щял да осиновиш на същия ден? – възмути се другият.

– Хората са… замълча за кратко стажанта. На него може да му помогне само Сивушка.

Ангел се втрещи от чутото. Това възможно ли е? Нима детето няма да си намери семейство заради своите нужди. Те не знаеха че изпускат едно дете-чудо. Дете, което упорито се усмихваше на всичките си несгоди. Дете, което смееше да се надява на по-добро. Дете, което наивно вярваше, че майка му и баща му са отишли да опитомяват вълци. Малък човек. Ангел леко открехна вратата, за да се пренесе в света, в който злобата не съществуваше.

– Бате, къде беше?! От колко време те чакам вече!

– Бях на работа – излъга той.

– Научих се да рисувам птички. Ето виж, виж – размаха един лист хартия с няколко лястовички детето. Птиците бяха уловени в полет към небето, а под тях се ширеше синевата на морето.

– Саше, ти виждал ли си някога морето?

– Никога. Леля Соня ми показа снимки това лято. Тя води всяко лято децата си и винаги се връща с тен. Много ѝ отива. И аз искам такъв.

– Ще отидеш. Ще отидеш много ясно.

Ангел погледна през прозореца безнадеждно. Мъгла се беше метнала като плътен юрган върху покривите на сградите по съседство. Ако си представиш тенджера, похлупена с капак, а вътре хората и техния нечист въздух, то тогава съвсем лесно ще видиш въпросната мъгла. Нещо проблесна и веднага привлече погледа на Ангел. Право в очите го гледаше Сивушка. Една такава невзрачна кокошинка с две миниатюрни копченца наместо очи. О, в тези миниатюрни копченца се събираше цялата власт на майката природа. С един поглед пилето щеше да те купи и да те продаде, да те купи и да те продаде. Ангел си спомняше, че дори кралското семейство не можа да намери Сивушки, когато дъщеря им се разболя тежко. Даже обявиха награда. Главата на едно такова пиле беше по-скъпа от „Концертът“ на Вермер. „Боже мой, благодаря ти!“  каза си Ангел.

На 30 октомври две много важни неща се случиха. Едно момче се пребори с болестта си. Едно момче щеше да има по-светло бъдеще.

Ангел вече ходеше трудно. Усещаше изкривените си като дъга кости много по-болезнено, отколкото беше очаквал. Болеше го каквото и да прави. Седнал го боляха свитите колена, легнал – кокалите му се триеха един в друг и го караха да пищи, а изправен едвам стоеше.

На 30 октомври Ангел навлече якето си, запали цигара, придвижи се до количката и излезе от сградата на болницата. Бавно се отправи към оживения булевард. Огледа се преди да пресече. В ляво колата беше спряла на ъгъла. От дясно колата тъкмо се задаваше. Ангел бутна колелата напред. Автомобилът от дясно увеличи скоростта и целуна Ангел за първи фатален и последен път.

Сутринта, когато Саша се събуди, вместо обичайната препечена филийка той намери табла с пиле и картофи. Детето беше толкова гладно, че се нахвърли над пилето моментално. Половин час по-късно бяха останали само кокалите от птицата. Той беше сит. Душата му пируваше.

Мария Василева