Поклон пред Стамен Панчев

107 години  от гибелта на поета от Ботевград – Стамен Панчев се навършват днес. Той умира на 33 години в Балканската война. 

БЕЗСМЪРТНИЯТ ЗАВЕТ НА ЕДИН БАЩА

доц. д-р Петър Ненков

Има едно великолепно стихотворение в българската поезия, което ме грабва със своята затрогваща мъка и вяра в бъдещето- « Сине мой». Неговият автор е поетът с пагони – подпоручик Стамен Панчев.

Той е роден на 1 декември 1879 в Орхание /дн. Ботевград/. Завършва педагогическа гимназия в Кюстендил и педагогика в Софийския университет. Като студент се влюбва в дъщерята на своите хазаи- Райна, която е сестра на известния поет Николай Ракитин. През 1907 г. тя му става съпруга. Ставен Панчев даскалува за кратко в Троян.

Завършва Школата за запасни офицери в Княжево. След това работи, като учител в родния си град. Неговата всеотдайност в професията е оценена по достойнство и той е издигнат за директор на гимназията. Силно е запленен от магията на музиката. Пее и свири чудесно на цигулка и флейта. Участва в различни хорове. Затова хората в града го наричат почтително – Маестрото. Като директор на гимназията той развива активна обществена дейност. Създава ученически, граждански и църковен хор, любителска театрална трупа и оркестър.

През 1909 г. се ражда синът му Павел. Той е едва на три години, когато през 1912 г. избухва Балканската война. Жена му е бременна с второ дете, но подпоручик Панчев заминава на фронта. Назначен е за заместник командир на 12-та рота в 38-ми пехотен полк на 1-ва Софийска дивизия. Войниците искрено се привързват към него заради благия му характер, като командир. Заедно с тях делял тегобите на войнишкия живот. На няколко пъти ходил на разузнаване в тила на противника по заповед на старшото командване и на въпроса му, кой иска да дойде с него, цялата полурота правела крачка напред. Неговите бойци били готови да го последват дори в самия пъкъл. От фронта той пише на своя баща Панчо, че ако загине, му остава за син своето дете Павел.

Проявява се, като храбрец в боевете при Караагач. През март 1913 г. при Чаталджа турците правят отчаян опит да пробият българската отбрана. Яростно атакуват позицията на полка, който е на десния български фланг, но срещат упоритата му съпротива. В боя е ранен в крака подпоручик Панчев. Получава отпуск и заминава за София при родителите на жена му, където се намират тя и невръстният им син.

Едва позакрепил здравето си и заминава отново на фронта в своята част, която отбранява брега на Мраморно море. На два пъти отблъскват опитите на противника да стовари десант н поверения им участък.

На 17 март 1913 г. в боя при село Ялос подпоручик Панчев е тежко ранен в корема и дясната ръката от куршум и осколка от снаряд, изстрелян от турски крайцер. Санитарите го изнасят от бойното поле и го натоварват на кон, с който изминава разстоянието от 8 км. до дивизионния лазарет в село Кадъкьой.

След шестдневна агония той издъхва на 23 март в ужасни мъки. Усещайки наближаването на смъртта, помолил санитарите да сложат снимката на детето му върху устните му. Целунал с последния си дъх своя невръстен син, от който го делели стотици километри обгорена и просмукана с кръв земя и прошепнал един куплет.

Той се отронил от устните му, като въздишка на отиващия си живот, като солена бащина сълза, като завещание:

Сине мой, надежда скъпа моя!
Радост в грижи , грижа в радостта!
Може би последен ден е тоя,
в който те целува твой баща….

Тези разкъсващи душата стихове са апотеоз на бащиното начало. Те са изпълнени със светла вяра и неописуема тъга. Те преминаха през пространството и времето, през телените заграждения и фронтовите траншеи, през пепелищата и горнилото на войната, за да достигнат днес, до нас, като символ на всепобеждаващата бащина обич.

Финалът на стихотворението:
„Дай животът си за края роден.
Българин бъди горд, сине мой!”

е безсмъртен завет, превърнал се в еманация на българщината и в нравствен пътеводител на всеки, който люби своя род и родина.

След смъртта на подпоручик Панчев в лазарета , медиците откриват сред личните му вещи, тетрадка със 70 стихотворения, част от които се били писани в окопите, а други преди войната. Братът на съпругата му Любомир Василев, който впоследствие става негов биограф, ги издава в едно малко томче. То буквално се разграбва за броени седмици от книжарниците.

Стихосбирката се превръща в сензация в българския литературен живот и нарежда името на Стамен Панчев сред имената на най-известните български поети, трагично загинали в бой за Родината.

Стихотворението „Сине мой” влиза в учебниците по литература след войните за национално обединение. То става любимо за българската младеж и се запява, като песен, която е жива и до днес.

През 1969г. по случай 90 – годишнината от рождението на този скромен български патриот и поет в центъра на родния град му е издигнат паметник, местното читалище е кръстено на него, а родната му къща е превърната в музей.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: