Следпразнично от село Врачеш в предаването „Панорама“ по БНТ

Следпразнично от село Врачеш

В селото на бъчварите следпразнично още не са укротили страстите. Едни още ги държи махмурлукът, други са се хванали на работа.

Христо Езекиев: Животът е кратък, да ти кажа, доде се изниже и го няма човекът…

На 1 януари е станал на 74. Той е прочутият майстор на бъчви от село Врачеш. Насред зимните празници най-добре му е като работи.

Христо Езекиев: Този чук е от дядо ми – на 100 години близо, полски чук.

Катя Тодорова, “Панорама”: Напоследък изчезват тези професии, в които хората правят нещо с ръцете си?

Христо Езекиев: Много изчезват. Млади момчета има, ама търсят бързи пари да направят. За да направиш съд, трябва да  стане  хубаво. Работохил съм. Може 2 часа днеска да чупа, ама не мога без работа. Залежиш ли се, после не можеш да се възстановиш.

Има стар занаят, но е влязъл в новото време. Изпраща   бурета и по куриер. Във Врачеш старо и ново време често се сблъскват. Доскоро селото не спирало да вдига бунтове, защото не знаели защо във века на технологиите на тях все им гасне токът. Сега нещата са се подобрили, но чакат със страх новите сметки.

Петко Стаменов: Тука от 10 дена е горе-долу нормално. Ама оня ден, преди Нова година, три пъти го гасиха. Гасят за малко и пак включват. Отиват, фризери, телевизори, много работи.

Топли го, че са дошли децата му. От 10 години са в Канада. Но празниците си отиват, грижите се връщат.

Петко Стаменов: Знаете ли колко е кофти тия празници – Великден, Коледа, Гергьовден, да седите само двама в стаята и да няма никого?! Да не ти казвам какво си мислим, лошо е. Просто си мисля за какво е  била тази борба – да правим тези къщи, да има семеен уют и да няма с кого да се сбереш. А сега и с тези болести и с приятели не може.

Бил е миньор. Сега се радва на слънцето. Из селото хората са наизлезли. Преди да се върне зимата.

Петко Стаменов: Най-важното е да има здраве – значи коли, къщи, пари, всичко е на заден план. Човек е най-важно да е здрав.

Иванка Димитрова: На първо място, да приключи пандемията и всички хора,близки да са живи и здрави.

Делниците скоро ще си заприличат. Всеки ще тръгне по делата си.

Петър Василев: Правим търговия – да му дам каруца и магаре.

Това е най-важната му задача за деня. После се прибира у дома. По пътя е видял как хората си нахвърляли боклуците. Много се ядосва.

Петър Василев: Оправия няма!

Не пропуска новините от световната и наша политика. Те са му страст.

Петър Василев: Навсякъде е огън ! Я мисла да стане по-добре.

Изборите са минали. Разправиите са поутихнали. Следпразнично всички чакат новите сметки.

Елена Танковска: Сега с увеличението не знам как ще бъде! Дано да има увеличение и на другите неща – на пенсиите, аз съм пенсионер. Пестим от много неща, от храната даже пестим ние – възрастните хора.

Щастлива е, че децата и са около нея. Но с внучката си говори от Норвегия.

Елена Танковска: Лесния няма никъде! Трябва да се работи. Младите трябва да работят. За да стане по добро бъдещето, трябва да се работи.

Всеки поема в своята посока. Здравка Вътева хвърчи  качена на возилото, останало от нейния покоен съпруг. Той ѝ липсва и така пак са заедно.

Здравка Вътева: Аз съм от старото време, аз съм на 78 години.

Била е детски учител. Никъде не е пътувала. Все се е грижила за някого. Но винаги светът пред нея е бил широк. Никога не е скучала. Обича да работи.

Здравка Вътева: Всеки сам за себе си решава какво да бъде. Аз съм производител на зеленчуци. Заповядайте лятото – ако съм жива, да ви дам домашни домати! Тази година произведох много добре и от София си взимаха от мен и така ми помагаха на пенсията. Аз съм от тия, да не се хваля, ама в 5:00 часа ставам да нагледам градината, да копая, да плевя, да правя нещо, ей такива неща.

Пролетта срамежливо се показва във Врачеш. Децата от училището излизат в междучасие. Бързат за баничка и да си погледнат в телефоните.

Наблизо от малкото си магазинче, мълчаливо гледа живота Иван Петров.

Иван Петров: Сега не купуват нищо. Нали виждаш, нямат пари – дали да платят ток, дали газ, бензин! Всичко се увеличи. Ние замираме, големите вериги ни притискат непрекъснато. Аз съм пенсионер, излизам да съм из хората, иначе вече съм фалирал много отдавна.

Не е доволен как е преминал преходът. Има носталгия към миналото.

Иван Петров: Не съм песимист, но ето виждаш ли… при него – Тодор Живков, съм ял бял хляб.

В село Врачеш се преплитат много времена. В дома си стария майстор на бъчви си спомня за своя дядо.

На всеки пътят е бил различен.

Христо Езекиев: Някога ме вкараха в трудовата повинност, защото деда ми бил кулак. На къщата пишеха: “Христо Езекиев – кулак”. Харектеристика – гадна. Сестра имах – три години кандидатства право, отхвърлят я, защото дедо е кулак-богаташ. И аз по тоя приницип не можах да уча, защото ме тормозиха отвсякъде.

Има непоносимост към крадците. Казва, че са много. Мързеливците също. Според стария майстор животът е нещо, което сам държиш в ръцете си. Най-обича, когато в работилницата му се върнат лястовиците. Направили са си гнездо там.

Христо Езекиев: Всяка година идват. Дано да дойдат пак. Да съм жив и здрав, да ги посрещна пак.

Може би, защото всяка година има нужда от мъничък знак за надежда да започне отначало

Източник: БНТ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.